Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   Твърди се, че

Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg    

Твърди се, че този девиз – „ Спортът за един кротичък свят “ – бил изписан над входа на бранш „ В “ на националния стадион „ Васил Левски “, само че аз не помня, нищо че стадионът беше (и към момента е) от другата страна на улицата, където израснах. Вероятно лозунгът е бил лозунг и на нещо друго – на олимпийското придвижване или нещо от този жанр, а може да е бил и откъс от изявление на Тодор Живков пред партиен конгрес – и това не помня. Но самият факт, че спортът е бил основен воин на лозунги, ми приказва, че още тогава той, спортът, е бил централен детайл от пропагандата.

Във връзка със спорта оня ден, ровейки в „ Туитър “, който към този момент се споделя „ Екс “, попаднах на едно шерване от някаква жена, което гласеше следното: „ Украинка счупи върха на Стефка Костадинова. Родните копейки умират гневни. Слава на Украйна! “.

Държа да отбележа, че това беше първият ми контакт с новината. И си споделих: „ Тук има нещо неправилно. Толкова ли малко запознат съм спорт? Нормално ли е да се радваме, когато непознат състезател бие наш състезател? “. И пуснах скрийншота (моля да ми простите за тази дума) в моето фейсбук пространство, с цел да видя по какъв начин ще реагират хората. Слава Богу, при мен се изричат най-вече естествени и интелигентни хора (за което поставям целенасочени усилия) и реакциите им бяха напълно човешки. От тези реакции научих, че цитираното от мен изявление въобще не е изолирано, а чест от една гореща онлайн война сред двата непримирими лагера на русофилите и укрофилите. Хората споделиха: „ виж какво се приказва от другата страна “. И аз потърсих и видях. И като видях, ми се изправи косата. До този миг не бях предполагал, че е толкоз ужасно, изключително в частта си за хермафродита. Но какво да се прави – при мен такива неща не се появяват от единствено себе си, за което съм признателен.

В края на публикацията ще приложа няколко фотоси на по-цветисти изявления, а тук е задоволително да обобщим, че всеки лагер си има своите небогати „ опорки “ и се придържа към тях. Така да вземем за пример РУСОФИЛИТЕ се фиксират най-много върху това, че украинската атлетка била хермафродит или даже напряко мъж, тъй като ясно си личало от фотосите, че има адамова ябълка и пишка. Другите две опорки на русофилите са, както следва: „ летвата е била не на 210, а на 205 cm “ и „ не ревизират украинците за допинг “. Ето какво написа един четец:

„ От когато стана войната, за украинските спортисти просто няма допинг надзор и те знаят, че няма да бъдат проверявани. Всеки, който се интересува повече от спорт, вижда, че Украйна от 2 години е на върха на спортните си достижения в съвсем всички спортове “.

А различен сподели: „ Чакай, умерено, върхът ще падне, като отворят „ B “ пробите “. И добави: „ Спорт без допинг е физкултура ! “.

От своя страна УКРОФИЛИТЕ се отличават с това, че освен хвалят Украйна и я славят, само че и злорадстват против България задето към този момент не държи върха на висок скок за дами. Разбира се, лайтмотивът е, че всички руснаци са гадни, а всички украинци – прелестни. Ето какво споделя не някой злобен интернетски трол, а българският евродепутат Александър Йорданов: „ …Така е. Колкото руснаците са нагли, толкоз украинците са сполучливи като народ “.

Ако би трябвало да отлича изявления, то за мен от страна на РУСОФИЛИТЕ отличник е коментарът на „ Възраждане-Поповци “:

„ Един лъжовен връх победил различен лъжовен връх! Нито българите, за жалост, можем, камо ли укрите да скачаме колкото съветските състезатели! “.

А пък от страна на УКРОФИЛИТЕ за неоспорим отличник дефинирам следното:

„ Путинистката пача Стефка най-сетне беше детронирана. Слава Украïн i! “.

Точно това си разреших да нарека патология, само че се откриха люде да ме обвинят, че назовавам „ патология “ върха, успеха, победителката, живота, вселената и всичко останало. Да си представим, че сходно спортно събитие се беше случило през втората половин на 19 век по време на нашето националноосвободително придвижване и руско-турските войни. Да си представим също, че крайните туркофили от калибъра на Вазовия Кириак Стефчов имаха на ситуирани интернет и обществена мрежа. Дали щяха да напишат нещо от рода на: „ Гарибалдийската пача Левски най-сетне беше обесен. Türkiye'ye şeref (Слава на Турция)! “? Това назовавам патология, тъй като не е обикновено. Да се радваш, че си изгубил едно от дребното неща, на които си можел да се радваш, при което да го правиш злобно, ругаейки личния си тим във прослава на непознатия, все едно кой е той в съответния случай.

Всъщност за мен забавното е не спортът като спорт, а за какво от спорта си сформираме мнение за страните и нациите. Защо спортистите побеждават с националните си флагове? И отговорът е един: спортът е или бизнес, или политика. Някой беше споделил, че МОК е по-влиятелна организация от Организация на обединените нации. Спортът е значима част от пропагандата и то не за друго, а тъй като всеобщият човек се вълнува от спорт. Човек с разколебано мнение за себе си търси еднаквост и самочувствие в нещо друго, което нормално въобще не зависи от него, от неговите качества и неговите старания, както е в тази ситуация със спорта. Спортът е представление. Зрелище като тези, които дружно с хляба са били задоволителни да държат плебса спокоен и блажен. Днес това високо се прави оценка и му се посвещават движимости старания от страна на скъпо платени пиари. И ето по какъв начин се образува отношение към един сериозен боен спор през страстите, свързани с това по какъв начин някакви каки прескачат пръчка.

Социалните мрежи също са представление. Те са изключително скъпи с това, че дават на семпли хора естрада и аудитория, каквито те другояче не биха и сънували. Така цялата зла сила на семплите хора се излива в обществените мрежи и те се ежат пред евтините си монитори, увити в пашкула на анонимната си недостижимост, вместо да излязат на улиците и площадите. На улиците и площадите останаха да излизат материално задоволените умно-красиви младежи с биричките. И с вувузелите.

Какво в действителност съставлява този феномен – спортът? Поучително е да го разгледаме, въпреки и единствено в няколко фрази.

Кратка история на спорта

Първоначално спортът е единствено военно упражнение за приучване на бойците и насърчаване на техните умения. Когато във военно дело се специализира аристокрацията, се развиват и спортните дисциплини – фехтовка, пукотевица, езда и така нататък Успоредно с това се оказва, че наподобява спортът е забавен да го следят и тези, които не го практикуват, и спортистите (бойците) стартират да демонстрират уменията си пред аудитория. Появяват се и олимпиадите, при които мъжете, вместо да водят война, мерят сили в избрани спортни дисциплини. Появяват се и цирковите игри в Империята, които ненапълно се родеят със спорта. Например надбягванията с колесници не са по-малко вълнуващи от Формула 1.

Прескачайки няколко десетки века, виждаме по какъв начин тоталитарните страни стартират да виждат в спорта комфортен агитационен инструмент. Олимпиадите стават нещо като зародиши на алегорични международни войни, където нациите потвърждават своята генетична, културна и икономическа склонност – колкото е по-качествена една нация, толкоз по-способни спортисти е годна да създаде! По време на Студената война спортът ще стане същинска студена (и малко потна) фронтова линия.

С всеобщото навлизане на малкия екран спортът, в качеството си на публично събитие, прави първокласен скок. Инженерите на публично мнение откриват, че той от една страна е доста подобаващ за реклама, а от друга – за политика. По-скоро за политически PR и агитация, което си е горе-долу реклама. Разбира се, най-вече от всичко спортът става за хазарт, за залагания и това, дружно с неговата зрелищност, го трансформира безусловно във значима част от живота на милиарди хора.

И ето ни през днешния ден. Организаторите на спортни събития продават на малките екрани за майка си и татко си правата за лъчение. Рекламодателите изтръскват дълбоките си джобове. Генерални и елементарни спонсори навират в лицето ни своите емблеми от всеки ъгъл. Състезатели при всеки собствен триумф се увиват в авансово приготвени национални флагове и тичат пред камерите. А хората, хората, които и без друго са се хванали за косите безусловно по всяка тематика, която им подмятат медиите, обезумяват, когато ги насъскат и посредством спорта. Ето това е основата на нашата история с украинката, която подобрила върха на Стефка Костадинова. Ето по тази причина една нищо и никаква фотография, която разгласих, се радва на 10 (буквално 10 до този момент) пъти повече интерес от най-умните и проникновени текстове, които съм писал.

Мисля, че това не е обикновено и по тази причина го нарекох „ патология “. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.

P.S. Няма да скрия имената на създателите на долните изявления, тъй като се допуска, че те не се срамят.

***  

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.

Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.